Заразната агалаксия е микоплазмена болест на овцете и козите, която може да причини сериозни икономически загуби във фермите. Основно клинично се проявява с признаци на мастит, артрит и кератоконюнктивит. При млади животни може да протече септицемично и като пневмония. Четири различни организма, Mycoplasma agalactiae, M. capricolum subsp. capricolum, M. mycoides subsp. capri и M. putrefaciens, могат да причинят заразната агалаксия. Последните три се наблюдават главно при кози. Всички тези агенти са трудни за елиминиране, след като се установят в стадото. Въпреки че някои заразени стада имат малко или никакви клинични признаци за продължителни периоди, стресови фактори водещи до понижен имунитет или въвеждане на чувствителни животните в стадото могат да доведат до провокиране на заболяването до епидемичен взрив. Заразната агалактия засяга предимно овце и кози. М. agalactiae причинява заболяване и при двата вида, но M. putrefaciens засяга само козите, а М. capricolum capricolum и M. mycoides capri се срещат най-вече при козите и по-рядко при овце (обикновено в смесени стада). Въпреки, че в голяма част от света се съобщава за заразна агалаксия, заболяването е особено разпространен в Близкия Изток и Южна Европа, където са козите често срещани. Микоплазмите се излъчват в най-голяма степен с назални и очни изтечения, и мляко. Освен това, те могат да се излъчват в по ограничено количество и с други секрети, включително урина, изпражнения и семенна течност и могат да присъстват във външния ушен канал. Безсимптомни носители могат да съхраняват микоплазми в продължение на месеци до години, а женските могат да отделят с млякото през повече от една лактация.
Обикновено животните се заразяват чрез поглъщане или вдишване или чрез отвор за биберон. Младите агнета и яретата обикновено се инфектират от техните майки, когато бозаят; както мляко, така и коластрата. Предаване като аерозол е възможно на къси разстояния, при животните с дихателни признаци. Наличието на микоплазми в спермата на мъжките предполага възможността за предаване по полов път. Агентите, които причиняват заразна агалаксия, могат да бъдат предава с фураж, питейна вода и доилна техника. Ушните акари могат да предават организми в ушния канал от животно към животно. Макар че, микоплазмите са сравнително неустойчиви в околната среда, те могат да образуват биофилм, които увеличава тяхната способност за оцеляване, особено при ниска температурата. Инкубационният период е 1-8 седмици. Заразната агалактия може да протече остро, но най-често е хронично заболяване. Основните клинични синдроми включват мастит, артрит и кератоконюнктивит, но невинаги е задължително и трите да присъстват в едно животно. Първоначално може да е налице треска и нехарактерни признаци на заболяване; този етап обаче може да е лек и често се пропуска. Клинично проявения мастит се развива скоро след инфектиране, като вимето е горещо и отекло. Млякото често се обезцветява и е полупрозрачно с жълтеникав оттенък. Млечният секрет е разделен на две фракции водниста и с млечни коагулуми. Млечноста спада значително или напълно спира. Оттока намалява, а жлезата атрофира и фиброзира.
Артрити или полиартрити се срещат най-често в тарзалната и карпалната става, често хронифицират. При някои от животните е налице само оток без клинично проявена куцота, при други е налице силноизразена куцота с невъзможност на животните да се изправят и ходят. Кератоконюнктивитът може да се наблюдава при животни инфектирани с M. agalactiae, M. capricolum capricolum и M. mycoides capri. Очните признаци са обикновено краткотрайни, но са възможни хронични случаи и дори ослепяване в едното или в двете очи. Допълнителни симптоми са диария и/или респираторни признаци, вариращи от кашлица до задух. При бозаещи агнета и ярета заболяването протича септицемия с висока смъртност. Бременните животни могат да абортират. Има спорадични описания на заболяването с вулвовагинит, салпингит и метрит. При мъжките рядко се наблюдава баланопостит с дегенерация на тестисите, оплодителната способност е намалена и причинителя може да се излъчва със семенната течност.
Контролът на заболяването при мъжките разплодници изисква спазването на мерки за биосигурност, и регулярното им изследване за наличие на постинфекциозни антитела.